На днешната дата през 1869г. е основана една от най-дейните революционни организации от времето на националноосвободителното движение – Български революционен централен комитет. Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия в Белград (1868г.) и разгрома на четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър през юли същата година.  

В науката са изказани различни становища относно годината на създаване на БРЦК, като липсата на достатъчно информация пречи тя да бъде точно определена. Според едно мнение организацията била създадена именно на днешната дата през 1869, като тази година се свързва с установяването на Каравелов в Букурещ и издаването на вестник “Свобода”. Според друга теория организацията се създала през 1870г. , а трета твърди, че това е станало през 1872г., като в подкрепа на тази теза се посочва годината на общото събрание на БРЦК.
Вестник “Свобода се превърнал в трибуна на комитета, с ясно изразена пропагандна дейност. Първата програма на БРЦК била обнародвана в Женева през 1870г., като в нея Каравелов обосновал необходимостта за освобождение на България. По-късно “Български глас” доразвил идеите в програмата.  Част от дейците на бившия Таен централен български комитет, заедно с привържениците на революционните идеи на Георги Раковски полагат основите на групата Млада България. С подкрепата на тази групировка през 1868-1869 г. Васил Левски предприема първите две обиколки в българските земи и изграждането на революционни комитети в тях. 

Устав на БРЦК

В края на 1871г. Каравелов и Левски разбрали, че за да постигнат някакъв успех трябвало БРЦК и ВРО (Вътрешно революционна организация) да действат заедно.  Така за първи път се зародила идеята за общо събрание, което да обедини усилията на емигрантите с тези на дейците от вътрешността. Събранието се провело между 29 април и 4 май 1872г. На него се взели няколко важни решения, като в името на делото Левски направил няколко отстъпки. Той се съгласил центърът на двете организации да е Букурещ. Левски убедил останалите членове решенията да се взимат с висшегласие. Той бил избран за главен апостол, а Каравелов останал начело на БРЦК, като в централния комитет влизали още Кириак Цанков, Олимпи Панов, Панайот Хитов и др. Междувременно в практиката на революционната организация окончателно заработили тайната поща, тайната полиция и революционния терор.
След залавянето на Левски през 1873г. в организацията настъпила криза. Опитвайки се да я преодолее, Каравелов организирал нови три общи събрания. На тях били обсъдени важни въпроси, касаещи националноосвободителното движение. Била обсъдена проведената обиколка на Панайот Хитов, която целяла да бъде установен контакт със Сърбия за общи действия срещу Високата порта. Билo решено Русенският комитет да бъде натоварен с правомощията на главен комитет в българските земи.
 Все по-често обаче Каравелов срещал съпротива сред другите революционери от БРЦК.  Разочарован от разногласията и разединението в организацията, създателят на организацията решил да се оттегли от отговорния пост. След напускането на организацията възрожденецът се съсредоточил върху просветителска дейност, издавайки вестник “Знание”. 

Енергичната дейност на Любен Каравелов непосредствено след смъртта на Г.С.Раковски спомогнала българската емиграция да запази идеите си и да продължи с революционната си дейност. Създаването на БРЦК гарантирало, че българският въпрос ще бъде на дневен ред, докато не бъде решен. Въпреки тези безспорните успехи на Централния комитет не трябва да се пропускан и фактът, че през цялото време той така и не успял да пристъпи към практическа реализация на идеите си.

  На 6-ти януари 1848 година е роден един българин, чието име предизвиква у нас чувство на гордост и признателност. Едно име, което пазим в сърцата си и едва ли някога ще забравим. Трудно е да се пише за човек като Христо Ботев без да се вложи емоция, тъй като личността му наистина е способна да докосне всекиго. Един българин, отишъл си от този свят само на 28 години, но оставил изключително много на поколения напред. В следващите редове може да прочетете повече за неговия житейски път и дело.

   Христо Ботьов Петков е роден на 6-ти януари (нов стил) в град Калофер. Както всеки от нас знае, баща му е известният даскал Ботьо Петков. Майка му е Иванка Ботева, за която съвременниците й казват, че била прочута със своята хубост, гордост и силен дух. Друго голямо име от фамилията e това на брата на Христо – Кирил, който макар и да остава в сянката на по-големия, безспорно изиграва роля в събитията свързани с революционното движение.

Първоначално малкият Христо започва образованието си в Карлово. През 1858 година обаче се завръща в родния си град и се учи отново под покровителството на Ботьо Петков. През 1863 завършва  калоферското трикласно училище. Същата година, с подкрепата на Найден Геров и други възрожденци, успява да замине за Русия, където продължава обучението си. Установява се в Одеса, където под влиянието на различни руски автори започва да изгражда своя стил на писане и прави първите си поетични опити. Не минават и две години обаче, преди енергичният и буен Христо да бъде изключен от учебното заведение. За причина се дава “липса на интерес към учебната програма”.

 Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. Именно по това време е публикувано и първото му стихотворение – “Майце си”. Това се осъществява с подкрепата на Петко Рачов Славейков и неговият вестник “Гайда”. Проблемите на Ботев не спират с изгонването му от училище. През месец май 1867 година, след произнасянето на пламенна реч по случай деня на славянските първоучители Св.Св. Кирил и Методий, Христо Ботев е принуден да напусне Калофер, тъй като в противен случай, е щял да бъде заловен от турските власти. Установява се в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия и други. Именно във Влашко осъществява и първите си сериозни контакти с български революционери - успява да се сближи значително със Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Именно по време на пребиваването си в Румъния Ботев се оформя напълно като характер и обединява в личността си качествата на един истински борец и революционер. През 1868г. той се записва в четата на Жельо войвода, която трябва да премине Дунава и да навлезе в поробените български територии. През същата година, по този повод Христо Ботев написва едно от своите най-емблематични произведения – “На прощаване”. По различни причини обаче четата се разпуска и така и не изпълнява целта си. Ботев продължава престоя във Влашко. Постъпва в медицинското училище в Букурещ, но липсата на средства го принуждава да напусне. Останал без никакви пари, той е принуден да мизерства и да живее в оскъдица. Прекарва изключително тежка зима в една изоставена вятърна мелница край града, където живее заедно с Апостола – Васил Левски. Ботев остава удивен от способността на Дякона да издържа на тежките изпитания на които е подложен. 

В следващите две години младият Христо продължава своя все така динамичен живот. Той работи на различни места, пътува много, но през цялото време поддържа контакти с революционните дейци. През 1871г., във връзка с дейността на руския бунтовник Н.Ф.Меледин, Ботев е задържан и лежи два месеца във Фокшанския затвор. След като излиза отново на свобода, той се завръща в Букурещ. Още същата година, в румънската столица започва да издава своя първи вестник – “Дума на българските емигранти”. Идеите изразени в него обаче му докарват нови неприятности, той е арестуван и затворен за конспиративна революционна дейност и отново пратен в Фокшанския затвор. След застъпничеството на Васил Левски и Любен Каравелов обаче е освободен. Започва работа като печатар, пише и във вестниците “Свобода” и по-късно “Независимост”, а през 1873г. започва издаването на сатиричния вестник “Будилник”. През 1874г. е поканен да участва в общото събрание на БРЦК, където е избран за секретар на организацията. Ботев постъпва като учител в българското училище в Букурещ, а междувременно продължава най-активно революционната си дейност. Започва издаването на нов бунтовен вестник – “Знаме” – от декември 1874г. На следващата година превежда различни книги с теории за произхода на българите, а през юли сключва и граждански брак с българката – Венета. Година по-късно, през 1876 се ражда и неговата дъщеричка – Иванка.

Енергичната революционна дейност на Христо Ботев след 1873г. е факт. Историците се обединяват под твърдението, че причината за неговия устрем е именно обесването на Апостола през 1873г. С убийството на Левски върху организацията бил нанесен почти съкрушителен удар. Действията на Любен Каравелов започнали да стават колебливи, във възгледите си като че ли той започвал да симпатизира повече на т.нар. “стари”. Именно в този момент изпадналият в криза БРЦК имал нужда от здрава ръка и точно тогава организацията, за добро или за зло, била оглавена от самия Ботев. Той бил добре запознат с външнополитическата обстановка. Въстанието в Босна и Херцеговина и последствията от него били достатъчно доказателство за калоферския революционер, че подобни събития трябва да последват и в България. Започнала организацията на най-кървавия познат български бунт срещу османската власт, известен днес като Априлското въстание. Ботев започнал да събира средства и оръжие, както и способни дейци, които се изправят срещу турските поробители.

Всички ние обаче знаем трагичната съдба на Априлското въстание и на хилядите българи, загинали в боевете срещу врага. Преждевременното избухване на бунта оставя Ботев настрана от събитията от 1876г. Когато новината за кървавото потушаване достига до него, той се решава да посвети последните дни от живота си на един героичен подвиг, който да остави дирята си във времето и да бъде запомнен навеки от всички българи. Сам организира чета, оглавява я и потегля заедно с нея към България. Българите стигат до Гюргево, откъдето на 16 май се качват на борда на кораба “Радецки”. 

Още на следващия ден, те превземат плавателния съд и заставят капитана – Дагоберт Енглендер, да акостира на българския бряг. Ботевите четници слизат на брега при Козлодуй и се отправят към Балкана. Въпреки очакванията обаче, недостатъчно българи се присъединяват към бунтовниците, народът все още е наплашен от ужаса на Априлското въстание. Христо Ботев и доверениците му водят поредица боеве с османската потеря, като постепенно се оттеглят към планината. На 1 юни 1876г.  в сърцето на Балкана, след края на сражението един куршум пронизва Ботев. На 1 юни 1876г. поробената, пропита с кръв българска земя се прощава с още един от своите велики синове. Христо Ботев посвещава цялото свое съществуване, своята младост, своята сила и своята смърт в името на идеала, в името на майка България! Помнете го, българи! Помнете всички наши предци, жертвали живота си за родината!

Тук включваме и творчеството на революционера-поет, стихове оставили белег в сърцата на всички истински родолюбци и патриоти: “Майце си”; “Към брата си”; “На прощаване”; “Елегия”; “Делба”; “До моето първо либе”; “Хайдути”; “Пристанала”; “Борба”; “Странник”; “Гергьовден”; “Патриот”; “Хаджи Димитър”; “В механата”; “Моята молитва”; “Зададе се облак темен”; “Ней”; “Обесването на Васил Левски”; “Защо не съм…?”; “Послание”.

Виж още: Пътят към безсмъртието на Христо Ботев

Рубриката “Завещание от вековете” ще е мястото, в което ще публикуваме вашите любими стихотворения. Несъмнено прекрасната и богата българска поезия  е едно от нещата, които ни отличават и ни карат да бъдем горди. Чрез нея можем да се пренесем години назад и да усетим идеалите, нагласите и чувствата на българите, предадени чрез перата на гениалните й автори. Очакваме вашите предложения за стихотворения, които да бъдат поместени тук.

ЕЛЕГИЯ

 “Eлегия” е едно от философските стихотворения на поета и революционер Христо Ботев, което той публикува за първи път във в. “Свобода” през 1870г. В творбата народното страдание е изразено чрез синтезирането на фолклорни(образът на смока) и библейски (образът на кръста) символи. Трагедията на сънародниците поражда у лирическия герой две чувства: страдание към мъките и гневно разобличение. Финалът на стихотворението е изпълнен с нетърпимост срещу примирението и бездействието, чакането на “ред за свобода” е несъвместимо с революционните възгледи на Ботев, според когото  свободата не се дава, а се извоюва. Тук може да му се насладите.

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

“Търпи, и ще си спасиш душата?!”

Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода:

намръщен само с глава той сочи

на сган избрана – рояк скотове,

в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;

кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

Иванка Ботева – майка на гениалния поет

В следващите редове ние ще ви припомним един стих, който отново е посветен на майката. Авторът му е гениалният поет и революционер Христо Ботев, а творбата носи името “Майце си”. Майката е последната опора на лирическия герой, тя е онази която го крепи, онази, която му дава сили и вяра. Ние сме сигурни и че в днешното, макар и различно ежедневие, родината ни е пълна с такива жени, които дават всичко и се борят до последно за твоето дете. Нека те с чувстват поздравени с гениалните стихове на поета и нека продължават да вярват и продължават да се борят, защото в тях именно е бъдещето на България. Поздравяваме онези прекрасни българки, които правят всичко за своето дете и са били и ще бъдат до него и в най-трудните моменти:

Майце си

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам -

мечти и мисли – от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах – що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана…

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!

  На 14 март, през далечната 1848г. е роден един от “забравените” български революционери – Младен Павлов. Родителите му са способни занаятчии от град Видин и още от малък подтикват сина си да поеме по техния път. Младен обаче отказва и решава да следва своите собствени убеждения. Наместо занаята, той избира учението и започва да посещава местното взаимно училище. Бащата обаче не спира да тика сина към своята професия и го праща да учи кожухарство при майстори от Калафат. Младен обаче за пореден път отказва, в името на убежденията си и се връща в България. Постъпва в местното класно училище, което завършва успешно и заедно със свои другари решава да замине за сръбската столица Белград. Приет е в Духовната семинария в града, но оскъдицата го принуждава и да работи като слуга, за да може да изкарва най-малкото за прехрана. Завършва три класа в Белградското училище и решава отново да се върне в поробената родина. Този път се отправя към Габрово, където е приет в гимназията. Малко след това обаче Младен е изгонен. Причината става негова пламенна реч, която възхвалява гения и идеите на великата Френска революция. Настоятелството не може да позволи подобен бунтовнически дух. Видинчанинът обаче е натрупал достатъчно знания и умения, и в крайна сметка си намира работа като учител. Преподава в няколко български села и е високо ценен от възпитаниците си. 

Именно работата му в село Козлодуй се оказва определяща за бъдещето му. Там той учи не само малки деца, но и възрастни, а което е по-важно  – успява да се свърже с дейци на революционната организация. Той се наема да предава информация на четата на големия български герой Христо Ботев. В деня на дебаркирането на бунтовниците, Младен е трябвало да размаха кърпа, за да покаже точното място. Четниците стъпват успешно на българска земя, а самият даскал се присъединява към тях с думите:

„Да живейте, братя! Ох, братя, жив ли бях да ви видя и посрещна. Бог и Света Богородица да ви поживят, добре, че дойдохте да ни избавите от мръсните кучета!… Моля ви се, запишете и мене, аз ще дойда с вас!“

Бюст на Младен Калинов във Видин

По време на похода, той застава най-отпред и води българските герои, тъй като най-добре познава околията. Той действал предимно като наблюдател и съобщавал на войводата вражеските маневри. Четниците дори му измислят  прякор – “Козлодуйското даскалче”. Христо Ботев обаче трябвало задължително да се свърже с врачанските бунтовници, за да може да съгласува действията си в тях. Младен Павлов е изпратен на тежка мисия да се свърже със самия ръководител Стоян Заимов. С много премеждия той достига до Враца, само за да намери православната църква, в която е трябвало да се срещнат, обградена от турци. Въпреки опитите. Въпреки опитите, “даскалчето” не успяло да се свърже с Ботевите момци. Едва по-късно той узнал, че съзаклятниците му били погубени. Самият Младен е издирван от турците и с хитрости почти успява да избяга в Сърбия. Той е заловен от турските власти, но успява да ги излъже. Изпратен е към Плевен, за да бъде разпитван, докато не се установи кой е. Младен обаче избягва, достига до град Свищов и успешно се прехвърля във Влашко. Не след дълго, дългът към България отново го призовава. Избухва Руско-турската освободителна война, където интелигентността на “даскалчето” е преценена добре от румънците, застанали на страната на Русия. По време на конфликта той е преводач в действащата армия и допринася по своему за освобождението на родината. След 3 март 1878г., той продължава да живее с възрожденските идеали на своето поколение. До последно пази спомена за великия Христо Ботев . Работи като съдия в Княжество България, а по-късно се подвизава като адвокат. Смъртта си среща на 13 октомври през далечната 1935г., доживял до 87-годишна възраст.

 Годината е 1876, денят 20 април - една паметна дата в българската история. На този ден, преди 137 години, един народ се вдига срещу цяла империя в името на едно – свободата. Героизмът, който тези наши деди проявяват е несъизмерим и трудно може да бъде описан в една статия,дори и в цяла книга. За нас,  живеещите в забързания 21-ви век българи, е трудно да си представим това, което всъщност са направили тези хора, а може би не е и нужно. Нужно е да разберем посланието, което те ни оставят. С действията си, с цялата енергия и патос, която влагат в подготовката на това въстание, личности като Георги Бенковски, Бачо Киро, Тодор Измирлиев, Христо Ботев, Панайот Волов и много други ни показват, че когато човек вярва силно в нещо, той е способен да го постигне. Да, мнозина от тях не са се заблуждавали, че шепа народ може да победи цяла империя, но те не са го и искали. Тяхната цел е била друга – Европа, а и целият свят, най-после да разберат, че там на Балканите има един народ, който иска свободата си и е готов да жертва живота си за нея. И те го постигат! Само една година след кървавото потушаване на Априлското въстание, Русия обявява война на Османската империя, а през 1878 година на картата на Европа вече съществува и държавата България. В следващите редове ще опитаме да се пренесем в онези героични времена, представяйки ви исторически факти – изводите и размислите затова заслужаваме ли днес ние тази свобода, оставяме на вас.

 Като всяко друго мащабно исторически събитие, Априлското въстание също има своите предвестници. В средата и края на 70-те години на XIX век Османската империя се изправя пред сериозни икономически затруднения. Вековната политика на консерватизъм, както и огромната корупция в административния апарат, не позволяват на Портата да се интегрира в модерния европейски свят. Заемите към европейските банки ставти все по-сериозни, заради което турската управа решава да увеличи данъците. В резултат десятъкът е увеличен на 12,5%, а данъци вече се събирали и от новородените. По традиция, голяма част от данъчните “новости” се понасят само от християнското население на империята. Всичко това дава своя логичен резултат и през 1875 година в Босна и Херцеговина избухва въстание. Междувременно, вследствие на териториалните загуби на османците през последния век, българските земи се оказват в центъра на държавата и това позволява на редица българи да развиват търговия, да се докоснат до европейското образование и да замогнат значително. Всичко това засилва още повече желанието им за свобода и така, паралелно с въстанието в Босна, в края на 1875 година се стига и до Старозагорското въстание. Макар и неуспешно, то дава ясен знак, че на дневен ред в българското общество е подготовката на масов бунт.

“Хвърковатата” чета, предвождата от Георги Бенковски

 Основите на Априлското въстание се полагат в град Гюргево, където на 11 ноември 1875 година започва да заседава Гюргевският революционен комитет. Негов председател е Стефан Стамболов, а в състава му влизат още личности като Панайот Волов, Никола Обретенов, Георги Бенковски и други. За много кратък период е изготвен и планът за действие, според който българските земи се разделят на пет революционни окръга – Търновски ( с апостол Стефан Стамболов), Сливенски (с апостол Иларион Драгостинов), Пловдивски (с апостол Панайот Волов) и Врачански (с апостол Стоян Заимов). Предвиденият пети, Софийски окръг, остава само в сферата на приказките. Заседаващите се обединяват около три дати за избухване на въстанието – 11 април, 1 май и 11 май. Така, след като са уточнени голяма част от детайлите около бъдещото въстание, участниците в Гюргевския революционен комитет се прехвърлят в България, за да започнат истинската подготовка на бунта.

 От четирите окръга подготовката е на най-високо ниво в Пловдивския. Малко след пристигането си в града обаче, дейците решават да преместят центъра в Панагюрище, защото обстановката там е по-спокойно и населението е по-активно. Главни “виновници” за започналата мащабна военна подготовка, пропаганда и организаторска дейност са Георги Бенковски, Панайот Волов и Тодор Каблешков. За съжаление обаче, в другите три революционни окръга нещата далеч не изглеждат толкова розово. Именно липсата на добра координация в действията на различните окръзи историците посочват като една от причините, довели до погрома на Априлското въстание.

 На 14 април 1876 година Георги Бенковски решава да свика общо събрание на всички дейци в местността Оборище,

Мостът “Първа пушка” в Копривщица, където избухва въстанието на 20-ти април 1876 година

близо до Панагюрище. Причината е, че високата интензивност на действия в IV-революционен окръг застрашава революционерите от изтичане на информация към турските власти. Освен това едно подобно събиране ще помогне за връзката между различните дейци. Макар и кратко, на него се вземат изключително важни решения – определено е въстанието да избухне на 1-ви май, а ако по някаква причина турските власти разберат за този план да се прибегне незабавно към военни действия. Точно така и става – османците намират в лицето на Ненко Терзийски, човекът, който да им разясни обстановката срещу определена сума пари и така на 19 април в Копривщица пристигат конни заптиета, които да заловят съзаклятниците. Изпълнявайки взетото в Оборище решение, Тодор Каблешков организира група, с която на 20-ти април напада конака и обявява началото на Априлското въстание! Именно тогава, с кръвта на заптиетата, той пише прочутото “Кърваво писмо”, с което разгласява за вдигането на българите. На същия ден въстанието избухва и в Панагюрище, а Беновски от формира конен отряд, останал в историята като “Хвърковатата чета”, с който започва да обикаля близките села, за да ги вдига на оръжие. В резултат многохилядни орди башибозук и редовна турска армия плъзват срещу въстаниците. Само за няколко дни всички въстанали населени места в района на Средногорието (Стрела, Клисура, Копривщица, Панагюрище) са потопени в кръв, а тази съдба очаква и по-късно въстаналите Батак, Перущица и Брацигово. Показателно за жертвоготовността на българите от онази епоха е това, което прави  Кочо Честименски в Перущица. Виждайки, че няма как да се измъкне от ръцете на тиранина, той слага край не само на своя живот, но и на този на жена си и децата си.

 В останалите революционни окръзи въстанието не получава така желания масов характер. В търновско голяма част от дейците били предварително блокирани от турските власти, въпреки което успяват да се организират малки чети, които да продължат борбата. Именно такава е четата на поп Харитон, която прави истински чудеса от храброст и задържа редовната турска армия близо седмица. В Сливенския окръг също са формирани няколко чети, а във Врачанския така и не се стига до реални военни действия.

Дряновския манастир

 В крайна сметка, един от най-кървавите моменти от българската история – Априлското въстание, оставя след себе си 30 000 жертви, 80 опожарени и 200 напълно унищожени села. Въпреки трагичния му развой и неуспеха в чисто военно отношение обаче, въстанието постига основната си цел – да постави българския политически въпрос пред Великите сили. През следващите месеци буквално цяла Европа заговаря, че на Балканите има един народ, на който трябва да се помогне и който заслужава свободата си. С голяма заслуга тази информация да стигне до всяко кътче на Стария континент са секретарят на американската легация Юджин Скайлър, руският виценконсул в Пловдив Цертелев и кореспондентът на “Дейли нюз” Джанюариъс Макгахан. Благодарение на всеотдайната им работа по безспорен начин са доказани всички извършени зверства, което гарантира и намесата на Великите сили в българския въпрос.

Поклон пред паметта на всички, дали живота си за свободата на България. Нека поне на днешния ден си спомним за тях и се замислим какво можем ние да дадем на тази държава, за да не бъде тяхната саможертва напразна.

Рубриката “Завещание от вековете” ще е мястото, в което ще публикуваме вашите любими стихотворения. Несъмнено прекрасната и богата българска поезия  е едно от нещата, които ни отличават и ни карат да бъдем горди. Чрез нея можем да се пренесем години назад и да усетим идеалите, нагласите и чувствата на българите, предадени чрез перата на гениалните й автори. Очакваме вашите предложения за стихотворения, които да бъдат поместени тук.

Стихотворението “Моята молитва” е публикувано за първи път във в. “Независимост” през 1873г. Смята се, че поводът за създаването на творбата е отпечатването на революционните молитви ”Отче наш” и “Верую”, особено популярни по онова време във френския печат. Ботев преосмисля един традиционен жанр като молитвата, но акцентът е поставен върху изповедния характер.  Текстът убедително показва потребността от вяра и упование в една надлична сила- Бог, която обаче е пречупена през Ботевата ценностна скала . Силният стремеж към свобода във всичките й измерения, непоносимостта към потисниците, непримиримостта с робското поведение и саможертвата формират Ботевата представа за божествено.

МОЯТА МОЛИТВА

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата…

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!…

Априлското въстание определено е един от онези моменти, в които българите показват на целия свят, че заслужават свободата си и са готови да пожертват всичко, за да я постигнат. Доказателство именно за тази храброст на българския народ са действията на четата на Христо Ботев. Въпреки абсолютно безнадеждната ситуация, въпреки че въстанието вече е потушено по един ужасно кървав начин, четниците, предвождани от големия български герой изпълняват своя дълг към родината. Те поемат по пътя от Козлодуй до Враца и по този начин изписват името си със златни букви е българската история и доказват, че в онези времена хората не само са говорили, а и са действали. Нека днес, когато почитаме паметта им се замислим какво можем ние да направим за тази държава в днешните далеч по-леки времена, за да допринесем за по-светлото й бъдеще и да не допуснем подвига на тези велики българи да остане напразен.

След определянето на революционните окръзи на Априлското въстание следващата стъпка била подготовката на всеки един от тези окръзи за въоръжено въстание. Докато в Панагюрския регион подготовката вървяла доста добре, то в останалите три нещата не били толкова розови. Особени затруднения изпитвали апостолите в Трети (Врачански) революционен окръг, където дори закупеното оръжие не стигнало до бунтовниците. В тази ситуация апостолите решили да съберат чета, която освен да донесе оръжието трябвало и да помогнете въстаналите българи в региона. Преждевременно избухналото въстание обаче притискало всички и трябвало да се действа бързо. Тъй като никой от старите воеводи не се съгласил да оглави четата и тази задача била поверена на Христо Ботев. Той трябвало изключително бързо да набере хора и да закупи необходимото оръжие. Средствата, с които го направил били дарени  от Българското човеколюбиво настоятелство, както и от други родолюбиви българи (в таблицата по-долу сме поместили автентичния текст, който дава информация за дарителите и за начина, по който са били изразходвани парите). С големи усилия той успял да събере 205 четника, но кратките срокове не позволили да се проведе каквото и да било военно обучение или подготовка. Поради тази причина в четата намерили място както добре подготвени бойци, участвали в Първата и Втората български легии, така и млади ентусиазирани момчета, които никога до момента не били хващали пушка. Един от тези младежи бил и Ботев и поради тази причина  за военен ръководител бил определен поручик бил определен Никола Войновски, чил в Николаевската военна гимназия. Знаменосец на четата пък станал Никола Симов. Знамето на четниците било ушито от Петрана Обретенова, дъщеря на баба Тонка през 1875 година. Първоначално било предназначено за друга чета, но след разпръскването й, баба Тонка го дала на сина си Никола Обретенов, който е един от участниците в Ботевата чета.

Макар не добре обучени и пристиснати от времето, на 16 май четниците се качват на парахода “Радецки”. Нарочно бил избран кораб на централноевропейска страна, за да не се предизвикат евентуални усложнения за румънското правителство. Четниците решили да се насочат към Враца, тръгвайки от Козлодуй, въпреки че имало противници на този план, които не вярвали, че Стоян Заимов е подготвил добре окръга (и впоследствие се оказали прави) и искали четата да тръгне към Търново. На борда на парахода българите се представяли за градинари, пътуващи за Сърбия. Командването на четата предвиждало завладяване на кораба и поемане на управлението му в случай, че капитанът откаже да спре на предварително определеното за дебаркиране място (повече за залавянето на “Радецки” може да научите тук).  

На 17 май въстаниците слезли на козлодуйския бряг под строй, с развято знаме. Те целунали родната земя и положили клетва, че са готови да дадат живота си за нейното освобождаване. Четата начело с авангард под командването на Никола Войновски се отправила на поход. Най-напред спряла в село Козлодуй, където разпръснала група черкези, набавила си няколко коня за воеводата и щаба му и взела осем коли за импровизирания обоз. Към 14:00 часа тя напуснала Козлодуй и до вечерта стигнала село Бутан. Там четниците използвали колите, за да направят мост през пълноводната р. Огоста и да преминат на другия бряг. Като продължили пътя си, те излезли на пътя Рахово-Враца и прекъснали телеграфната връзка. През нощта четата продължила своето движение в походен ред със строги мерки за охрана. Четата се водила от авангард от 30-40 души, а главните сили се движели в две колони от двете страни на импровизирания обоз. Така четата била в готовност да води бой при внезапно нападение на противника. Движейки с такива мерки за охрана, четата респектирала група черкези, които от време на време откривали огън по нея, но не смеели да я доближат. Преминавайки край село Алтимир към полунощ въстаниците влезли в село Борован, където претърпели първото си разочарование. Тук към четата трябвало да се присъединят 400 въстаници. С тях тръгнал обаче само един.

На следващия ден  - 18-ти май четата била изправена пред първото си сериозно изпитание – близо до рида Милин камък, на 25 километра от Враца, тя била нападната от черкези и башибозук, които наброявали близо 200 души. В този момент Христо Ботев се обърнал със следните думи към четниците и пръв се хвърлил в сражението:

– Момчета! Боят ще скоро да се захване… Да покажем,
братия, че знаем да умираме за нашето мило отечество!

Вместо да се вписваме в детайлно описание на бойните действия ще поместим един откъс от книгата на Захари Стоянов “Опит за биография на Христо Ботйов”, който смятаме, че описва по най-добър начин храбростта, която проявил Христо Ботев и останалите четници в този решителен момент:

Това казал той и хукнал през гъстата трева с коня си пра-
во към неприятеля от дясна страна на пътя, като си въртял
саблята около главата, която блещяла под утринните слънче-
ви зари. Град куршуми се посипали върху му, които удряли в
земята и подхвърляли нависоко корените на тревата. По за-
повед на Н. Войновски, който е отбирал от военните работи,
двама души конници се впуснали да върнат войводата, който
на явна смърт отишел да се излага.

В крайна сметка, въпреки че очакваната помощ от Враца така и не идва, четниците успяват да отбият атаката, но с цената на 30 ранени и убити, между които и знаменосецът Никола Симов. Знамето било поето от Димитър Стефанов-Казака, който целувайки го се заклел да го брани дори с цената на живота си.

Костницата на Ботевите четници в село Скравена

На следващия 19-ти май четата имала време да си отдъхне, тъй като турските власти получили сведения, че във Враца въстанието е избухнало. За сметка на това обаче на 20-ти май избухнал нов бой, още по-ожесточен от този край Милин камък. Този път неприятелят бил два пъти по-многоброен, а липсата на вода отново тормозела българите. В това отношение турците не можели да се оплакват, тъй като фактът, че те били в подножието на възвишенията, които четниците използвали за укритие спомагал от чисто географска гледна точка да са в близост до няколко езера. Въпреки глада, жаждата и жегата обаче, водените от Христо Ботев мъже отново проявили изключителна храброст и не позволили на врага да превземе върховете Околчица, Купена и Вола. Доказателство за добрата тактика на българите бил фактът, че в това сражение не загинал нито един четник. И точно в този момент, когато всички се приготвяли да си отдъхнат през нощта се случил повратния момент. На свечеряване, на 20-ти май 1876 година, паднал убит Христо Ботев. Въпреки че и до днес се водят спорове за начина по който той е загинал, най-вероятната причина е, че воеводата е бил прострелян в челото от неприятел, промъкнал се в тила на четата.

След смъртта на войвода е избран Никола Войновски и оттеглянето на четата към Балкана продължило. В крайна сметка от общо 208 четници, загиналите са 94, 26 били заточени, 2 умират в затворите, а 76 успели да доживеят свободата на България.

Виж още: Априлското въстание

Виж още: Христо Ботев – героят, който даде всичко на България

Рубриката “Завещание от вековете” ще е мястото, в което ще публикуваме вашите любими стихотворения. Несъмнено прекрасната и богата българска поезия  е едно от нещата, които ни отличават и ни карат да бъдем горди. Чрез нея можем да се пренесем години назад и да усетим идеалите, нагласите и чувствата на българите, предадени чрез перата на гениалните й автори. Очакваме вашите предложения за стихотворения, които да бъдат поместени тук.

Стихотворението “Борба” Христо Ботев отпечатва за първи път през 1871г.  във в. “Дума на българските емигранти”. Можем да определим това произведение като най-високия поетичен връх на революционера. Творбата поставя темите за свободата и робството, за истината и лъжата, осмисляйки ги през призмата на отделния човек. Установените ценности в света се разобличават като проявление на “злото”, което е успяло да сложи своя отпечатък както върху моралните норми, така и върху обществено-политическия живот. Негативният образ на световния ред извежда като единствена алтернатива на злото и именно пред този екзистенциален избор е изправен всеки човек.

БОРБА

В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
“Богат е”, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря -
“Бой се от бога, почитай царя!”
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те биять
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
“Боже, помилуй – грешен съм азе”
думай, моли се и твърдо вярвай -
бог не наказва, когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец…
Ще викнем ние: “Хляб или свинец!”

Често българите твърдим, че не помним и познаваме историята си, която несъмнено е богата и пъстра. Винаги даваме примери, които доказват това, като паметници в лошо състояние и потъпкване на културно наследство, но си затваряме за очите за онези положителни неща, които показват обратното. Именно на днешната паметна дата ще ви разкажем за едно събитие, което се провежда ежегодно и твърдо демонстрира, че България помни своите герои.

“По пътя на Ботевата чета” е поход, който се провежда от 1946 година насам, без прекъсване. Ежегодно той събира стотици, а през годините и хиляди, българи, спомнящи си за делата на големия революционер и неговите съратници. Ентусиастите тръгват от Козлодуй на 27 май, а целта им е достигането на връх Околчица – лобното място на героя. Там те посрещат честванията по случай “Деня на Христо Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България”.

Походът е от III категория на трудност. В маршрута са включени обекти от движението “Опознай България – 100 национални туристически обекта”. Общата му дължина 120 км. В похода имат право да участват всички туристически дружества от страната, клубове и секции по туризъм с неограничен брой туристи. По маршрута могат да се включат, както индивидуални участници, така и самостоятелни групи, които не принадлежат към определената организация.

Тази година не прави изключение. Над 800 души тръгнаха от Козлодуй на 27-ми май. В 67-мото провеждане на похода взеха участие и нови групи, като сред тях са ОУ „Христо Ботев”, с.Търнава, СОУ „Отец Паисий”, гр.Кнежа и ПУ „Петър Берон”, гр. Лом. Това еднозначно ни показва, че интересът към това изключително положително и смислено събитие не намалява, а напротив. Тъй като вече е късно и не можете да вземете участие ви съветваме отсега да освободите графика си за периода 27 май-2 юни следващата година и да се присъедините към стотиците прекланящи се пред повдига и делото на героите от Ботевата чета.

Рубриката “Завещание от вековете” ще е мястото, в което ще публикуваме вашите любими стихотворения. Несъмнено прекрасната и богата българска поезия  е едно от нещата, които ни отличават и ни карат да бъдем горди. Чрез нея можем да се пренесем години назад и да усетим идеалите, нагласите и чувствата на българите, предадени чрез перата на гениалните й автори. Очакваме вашите предложения за стихотворения, които да бъдат поместени тук.
Христо Ботев публикува  “В механата” за първи път през 1873г. във вестник “Независимост”. В творбата успоредно са разгърнати положителният и отрицателният образ на родното. В ядрото е поставена опозицията памет-безпаметност и  могат да бъдат обособени две смислови части. Първата представя необходимостта от забрава, мъчителното битуване на границата между неприеманата действителност и реалното безсилие, а втората част подхваща темата за пиянската забрава. Замяната на живота с вино, мнимото бягство от проблемите, съзнателното “убийство” на мисли и чувства представя ситуацията на едно скотско съществуване.

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро тоя не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: “Хайде на Балкана!”

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти!
Аз веч нямам мило, ддраго,
а вий… вий сте идиоти!

Любен Каравелов (1834/1835-1879) е български поет, енциклопедист, революционер, журналист и най-важното от всичко – той е български национален герой с важна роля в освобождението на България от османско иго. Роден в град Копривщица в богато бегличкийско семейство.

Каравелов започва свеото образование в родния си град, а впоследствие се мести в гръцко училище в Пловдив (1850). Четири години по-късно бъдещият възрожденец се връща да помага на баща си в джелеплъка. По този начин той често обикаля Османската империя и вижда неволите, през които минава българският народ. През 1856г. е изпратен в Цариград, за да се занимава с търговия, но вместо това се интересува най-вече от Източния въпрос и Кримската война, което показва интереса му към националното дело още от младини.

През 1857 г. започва т.нар. руски период в неговия живот. Той заминава за Москва, за да продължи образованието си, но тъй като е надхвърлил съответната възраст се записва като свободен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Там той се свързва с дейците от Московския славянски комитет – Погодин, Аксаков, Ламански и др. От този кръг Каравелов възприема идеята за обединението на южните славяни като рещаващо условие за освобождаването на българите от османска власт. В същото време се оформя и идеята му да изгради тайна организация в Белград за подготовка на въстание в България. В Москва Каравелов пише и първите си разкази и повести.

Престоят на българския поет-революционер в Русия е времето, в което той оформя своите политически, научни и литературни възгледи. Революционните възгледи на Каравелов  са оформени още преди идването му в Русия, а обществената му дейност там е подчинена на идеята да се търсят контакти с всички обществени среди, които могат да допринесат за българското освобождение.

В началото на 1867 г. рязко се променя обстановката на Балканите. Въстанието на о. Крит, което избухва предишната година, продължава. Освен въстаналите гърци, сръбското правителство демонстративно започва да се готви за война срещу Турция. Българите в Русия и Влашко видимо се активизират. Революционерите около Раковски пристъпват към реализацията на неговия последен план и в тази обстановка Л.Каравелов решава да се включи в освободителните борби на своя народ. През същата година той заминава за Белград. По това време е в ход планът на руската дипломация за една южнославянска държава между България и Сърбия. В Белград Каравелов основава български комитет, в който участват и Иван Кулин и Ильо Марков. Комитетът възприема изцяло четническата тактика на Раковски. Освен създаването на този комитет през същата година Каравелов издава “Прокламация” до българския народ, с която го призовава да се вдигне на оръжие. В резултат на Каравеловите усилия започва сформирането на Зайчарската чета, но този проект е възпрепятсван от сръбското правителство.

По време на престоя си в Сърбия българинът се свързва със сръбската либерална организация “Омладина” и под нейно влияние доизбистря виждането си за южнославянска федерация между българи и сърбо начело с княз Михаил Обренович. Явно след 1867 г. политическия идеал на Каравелов е свързан с парламентарна монархия.

В края на годината поетът-революционер е изгонен от Сърбия, а в началото на 1868 се установява в Нови Сад (Австро-Унгария), но и там не се задържа дълго. Каравелов е заподозрян в убийството на Михаил Обренович и е затворен в Будапещенския затвор, където лежи 203 дни.

През сръбско-австрийския период Каравелов е повлиян силно от идеите на европейското просвещение. Трудовете на Дарвин, Хенри Бокл и Огюст Конт засилват неговото убеждение, че е необходима широка просветна дейност за постигането на целите си.

Престоят му в затвора в Будапеща е мястото, в което Каравелов преоценява досегашния си опит и идеи. Там пише и статията “Мои братя”. В нея се вижда, че той вече достига до заключението, че самите българи трябва да извоюват свободата си чрез просвещение и борба. В лицето на врага той посочва турските потисници и гръцките фанариоти. По отношение на държавното устройство той дава за пример Щвейцария и САЩ. Така Каравелов оставя идеята за монархия и възприема републиканската форма на управление като най-подходяща за бъдещия съюз между балканските народи. Съюз, който трябва да се гради при пълно равенство и взаимно уважение. Революционерът се обявява и против турско-българска монархия, което съдейства за сближаването му с “младите” в средите на емиграцията.

През пролетта на 1869г. Л. Каравелов се установява в Букурещ и там разгръща широка политическа дейност. В Букурещ е и най-блестящият период от живота на поета-революционер. Отначало Каравелов започва да сътрудничи с “Добродетелната дружина” като от там му е възложена редакцията на в. “Отечество”, но различията между неговите идеи и тези на “старите” водят до конфликт, завършил с разрив на отношенията между двете страни.

В същата година той посещава българите в Одеса и събира пари чрез акции за нов печатен орган на българската емиграция. Така на 7.11.1869 г. започва издаването на в.”Свобода”. Изданието се превръща в орган на дейците, търсещи нови пътища за революционни действия. Около редакцията на вестника се събират много българи, които учредяват Български революционен централен комитет или БРЦК. Според някои историци организацията се казва БРК до октомври 1870 г.

Печат на БРЦк

В началото БРЦК се развива под влиянието именно на Каравелов. В.”Свобода” отразява възгледите на поета-революционер. Според програмата на комитета враговете на българите са турското правителство и гръцкото духовенство. В нея е защитена идеята за създаването на Южнославянска или Дунавска федерация на свободни земи от типа на Швейцария. Начелото на федерацията трябва да седи избираемо правителство, изпълняващо волята на народа, а средствата за реализацията на тази идея варират от “мирни” до “оръжие, огън и нож”. В брошурата “Български глас”, отпечатана през 1870 г., Каравелов отхвърля възможността свободата на българите да бъде подарено от Русия или от Запада. Според него тя трябва да бъде извоювана от самия народ, като “всеки прежали живота си” и се захване “кой с каквото може и каквото има и да откупиме свободата си и отечеството си”. Казва се и че делото трябва да започне отвътре, като се съчетае с борбата на “бошняци и сърбе”, за да се лее по-малко кръв. Според Каравелов, който познава отлично целите на Русия в Европейския югоизток, желанията на българите и тези на руснаците съвпадат със стремежа на първите към независимост. В основата на неговите идеи стои революцията като единствен път за освобождението на България. В тази връзка той пише: “Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо” – думи, които са актуални и днес.

Въпреки идеите и мотивацията на Каравелов и участниците в БРЦК практическата дейност на комитета е трърде слаба. В периода, в който председател е Каравелов комитета се задоволява предимно с революционна пропаганда. Изключение правят опитите за съвместни действия със сръбската “Омладина” при евентуална война между Сърбия и Турция. Дори и със слабата практическа дейност, на този етап, значението на комитета е голямо.

Политическата дейност на Каравелов е важна част от националноосвободителната борба на българите. Животът на поетът-революционер минава в борба, по един или друг начин, за свободата на родината си. Чрез своите действия Любен Каравелов се превръща в безсмъртен национален герой, будещ уважение и възхищение у повечето българи, за чиято свобода той отдава живота си.

Несъмнено едни от най-драматичните моменти в историята ни са бунтовете от април 1876 година. Именно в тези тежки времена се открояват мнозина от националните ни герои – същите, които почитаме ежегодишно. Не е случайност, че от хилядите участвали в боевете за освобождение на България, едва десетки са тези, които помним и почитаме. Те са се превърнали не просто в героични личности, жертвали живота си, а в идеолози, чиито думи се оказват показателни за мисленето на българите от онова време. В днешния брой на рубриката “Архивите говорят” ще публикуваме малка част от идеите на бележити революционери, участвали в Априлското въстание и оставили ни един истински значим завет.

ИЗ ПРОТОКОЛА НА ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА БРЦК ОТ АВГУСТ 1875Г.

Неизбежно нужно е при днешното сгодно време да прогласим всеобщо въстание в Българско…

ХРИСТО БОТЕВ

Сега е време да извикаме народа на въстание и като разделим силите на общия враг, да помогнем и на себе си и на нашите братя (босненците и херцеговинците). Въпросите – решени, целта – обозначена, времето и разстоянията – определени, следователно тука не се иска молитва, а мотика…

НИКОЛА ОБРЕТЕНОВ

Байракът, ако е уварден, гледайте да го вземете и крийте дрехи и оръжие, които ще трябват напролет; както и да е, ний не ще оставим Турция на мира – или ще измрем всинца, или ще освободим България…

ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ

Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей. А Русия – нека заповяда! – думи, изречени непосредствено след потушаването на въстанието в IV революционен окръг.

ТОДОР КАБЛЕШКОВ

Не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, до братска Русия…

ЦАНКО ДЮСТАБАНОВ

Момчета, ние трябва да вдигнем по-много села и повече да задържим положението. Само в това наше спасение, само по такъв начин ще обърнем вниманието на Европа… Ние навярно всинца ще измрем, но дано поне нашите братя получат желаната свобода… С въстанието ние не ще освободим България, а в това съм твърдо убеден. Но ще научим българина да знае как се мре… и ще дадем възможност на Русия да вдигне гюрултията.

ПОП ХАРИТОН ХАЛАЧЕВ

“Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!” – думи, изказани от Харитон Халачев, на входа на Дряновския манастир – мястото, на което се водят едни от най-драматичните боеве през Априлското въстание.

БАЧО КИРО

„Аз един Бачо Киро съм, (Бен бир Бачо Киро им)

без страх от турчин комита съм. (тюркен коркмаз комита им)

Пушка на рамо турих, (шишкане умузума тактъм)

Дряновски манастир намерих. (Дренова монастира булдум)

Правдата си да диря излязох, (хакъм арамаа бен чиктъм)

въжето си на врата сам метнах! (ипи де бойнума тактъм)”

- думите, изказани от Бачо Киро пред турския съд, по време на процеса срещу него. Изказани са на перфектен турски език.

След получаване на вестта за готвеното въстание в българските земи, българската емиграция в Румъния не останала безучастна. Започнало събирането на средства за въоръжаването на няколко чети, които да преминат в България в помощ на въстаниците. От самото начало Ботев взима активно участие в набирането на доброволци и събирането на пари за въоръжаването им.

На 20 април 1876 година, когато въстанието избухва, Ботев се намира в Одеса. Той бил там, за да събира средства и да доведе български офицери, които били на руска служба. Оттам той довежда бъдещия военен командир на четата си Никола Войновски. След отказа на Филип Тотю и Панайот Хитов да преминат река Дунав, предвождайки създадените чети, те остават без войвода. Това налага избора на Ботев за главен войвода. Четите се сливат в една сборна под ръководството на Ботев. До слизането на четата на Козлoдуския бряг Христо Ботев считал себе си само за номиниран за войвода. Според него войводата трябвало да бъде избран от четниците, а не наложен. Затова след слизането на българския бряг първа задача на четата била да си избере войвода. Единодушно бил избран Ботев.

Нямало как една  голяма чета, наброяваща около 200 души, да премине Дунав незабелязано, ако се прехвърли с множество  малки лодки. Наложило се да бъде измислен различен план, според който четата да се прехвърли на дунавския бряг.

Идеята за превземане на параход и заставянето на екипажа му да свали въстаниците на българския бряг не била нова. Такъв опит бил направен още през 1875 година, който обаче не бил осъществен поради отказа на Панайот Хитов да премине Дунав в помощ на Старозагорското въстание.

На различни хора се  преписва мисълта за тази идея. Според Заимов нейни вдъхновители били Никола Обретенов и Георги Апостолов. Панайот Хитов пък посочва, че това е негов план, споделен с Ботев в един техен разговор. Според други идеята е на БРЦК.  На когото и да е тя обаче, неоспорим факт е че именно Ботев се заема най-активно с нейното осъществяване.

Според плана четниците трябвало да се качат на различни пристанища, дегизирани като обикновени пътници в по-голямата си част  градинари. Оръжието трябвало да бъде качено в сандъци, от които да бъде извадено в точния момент, когато дойде време да бъде установен български контрол над парахода. За по-голяма сигурност Ботев съобщил плана на малка част от четниците, като на повечето било казано, че отиват в Сърбия.

Парахода “Радецки”

На 16 май 1876 година започнало осъществяването на плана. Бил избран парахода Радецки. Първите четници начело с Христо Ботев се качили на пристанището в Гюргево. Билетите на повечето били за различни дестинации, било им забранено да говорят един с друг, за да не осъмни някой в тях. Два сандъка с оръжие били качени чрез хитрост по предварително изготвен план. След като всички пътници били на борда, Димитър Пехливанов хвърлил в Дунав петел, който бил взел със себе си. Четниците започнали да викат, че човек е паднал от борда. В настаналата суматоха незабелязано били качени още двата сандъка с оръжие. В първа класа се настанили Христо Ботев, Сава Катрафилов и Димитър Икономов. Те се престрували на търговци, говорейки си на румънски неща, свързани с търговията.

От Зимнич, второто пристанище след Гюргево, се качили 15-20 момчета, също преоблечени като градинари, носещи тежък багаж. От Турну Мугорели се качили голям брой четници – около 60 души. Заедно с тях били едни от най-близките помощници на Ботев – Никола Войновски, Спас Соколов и брат му Кирил Ботев. 9 души от тях били част четата на Стоил войвода, която била разбита в Сливенският Балкан. Качили се и  Никола Кючюков заедно с още десетима, които били въоръжени с ками и револвери, като тяхна задача била да пазят оръжието и при опит за конфискуването му от властите да окажат съпротива. След натоварването на пътниците парахода потеглил към следващото пристанище. Никола Кючюков най-точно описва обстановката в кораба.

„След това истинска тишина владееше. Шумоленето на тихия Дунав, хладния пролетен ветрец и мисълта, че изпълняваме най-честно дълга си пред народния идеал тургаха в движение най-деликатните струни на нежното сърце и човек, унесен, доволен от себе си, заспива. Цялата почти дружина се беше отдала на сън. Гледаш един тук се усмихва в съня си, друг там, прилични на малко дете, което прави така от целувката на майка си в люлката, когато то спи”

При потеглянето от Турну Мугорели, след „Радецки” тръгнал един турски кораб, натоварен с войници. Въпреки опасността, Ботев запазил спокойствие, подканвайки останалите да се придържат към плана. При пристанището на Корабия се качили още 35 четника. Успешно било извършено и натоварването на основната част от оръжието, събрано в 6 сандъка, за които отговаряли Чакъров и Николаки Русович. След Корабия следващата спирка на парахода била Оряхово. Там се качили дошлите от Враца Стефанаки, Савов и Сава Петров. Те увещавали Ботев да не преминават в България, а да продължат за Сърбия понеже във Враца все още не били готови. Провели се преговори, в които се решило четата да продължи своя път според плана. Сутринта на 17 юни 1876 година „Радецки” приближил Бекет. Четниците, които се качили от това пристанище, били около 25-30, а според Никола Обретенов – 45. Сред тях имало и важни за четата лица, сред които Петър Симеонов от Велес (Перо Македонеца), който трябвало да бъде подвойвода, Георги Матев от Свищов – байрактар и съветник, Иваница Данчев от Свищов – авангард. Така всички четници вече били на парахода.

След напускането на пристанището Корабия Ботев заедно с най-близките си сподвижници се събрали в един ъгъл на ІІ-ра класа. На това своеобразно заседание бил обсъден начинът, по който да бъде завзет парахода, обсъдено било точно мястото му на спиране  както и особените мерки, които да се вземат за запазване на реда на борда. Не трябвало да се нарушава спокойствието на другите пътници от каквато и народност да са те, а четниците трябвало да се въздържат от непристойно поведение спрямо тях, дори и при решителна съпротива от страна на параходните власти не трябвало се прибягва до насилие и жестокости, които биха придали на нападението разбойнически характер. В случай на съпротива, капитанът трябвало да бъде арестуван, а управлението на парахода следвало да се поеме от Сава Катрафилов и Давид Тодоров.

На 17 май бил даден сигналът, който всички чакали. Ботев излязъл на палубата, придружен от Никола Войновски и Димитър Икономов, облечени в униформи, с калпаци на главите, върху които над челото им блестял българския лъв. Държели револвер в лявата и сабя в дясната ръка. Според някои сигнала, който Ботев дал, бил вик „На оръжие, момчета” , според други сигналът бил три изсвирвания със свирка. След даването му настъпило масово оживление. Четниците за секунди захвърлили старите дрехи и облекли униформите. Нетърпеливи, те не могли да дочакат отварянето на сандъците. Започнали да ги разбиват и да вадят от там оръжието. За минути от мирни пътници те се превърнали в една добре въоръжена войскова част. Войновски дал команда да се строят двама по двама. Ботев се изправил пред четата, облечен във военните си дрехи. Никола Обретенов го описва по следния начин:

„Хубав като Аполона,  страшен и войнствен като Марса”.

Всичко се осъществило по план. Пътниците били затворени в първа и втора класа, като при тях не се допускало да влиза никой, за да се предотвратят инцидентите. Контрол бил установен над целия кораб. Капитанът бил заставен да изпълни исканията на българите. Всичко вървяло по план, никой не пострадал, което било най-важното. Корабът поел с пълна пара към Козлодуй. След няколко трудни маневри “Радецки” акостирал на брега. Поради факта, че там нямало пристанище, параходът  трябвало да достигне до сушата с носа си без той да се повреди. Трябвало да се вреже в дъното до плиткия бряг така, че да се закрепи достатъчно здраво, но и да не се повреди от движението. След акостирането за въстаниците бил положен здрав мост, по който да слязат на сушата. Ботев очевидно останал доволен от действията на капитана и с благодарен поглед стиснал силно ръката му. Капитан Енглендер никога не забравил финалната сцена от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг. Той я описва в спомените си по следния начин:

„Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си… Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.

Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл, не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна, След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и за-хвана да говори реч, която се продължи две-три минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!”, толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си:

-Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.”

Безпогрешно изпълнената задача по превземането на парахода „Радецки” е едно от многобройните доказателства за гения на Ботев. Сензационният акт постигнал своята цел. Те били споменавани не като разбойници, а като герои. Във все повече вестници се пишело за малкото българи, които дръзнали да се опълчат на империята, показвайки на света, че поривът към свобода е по-силен от страха от смъртта.

Вероятно мнозина от вас са чули за едно патриотично начинание в последно време. “Стената на героите” във Варна е един проект, започнат от млади и обикновени хора, обединени около страстта си към българската история. Ние сме силно впечатлени от техния ентусиазъм и нюх и именно заради това ги потърсихме за интервю, в което си поговорихме за идеята им, родолюбието и смисъла от това да си активен човек в България.

Как ви дойде идеята за създаването на сдружението “Възрожденци – Варна”?

Не ни харесва пропадъка на младото поколение, а ние сме млади патриотично настроени хора от различни футболни отбори, както и случайни националисти, с некомерсиална цел. Събрахме се и решихме да се пробваме да променим нещо, като за начало във Варна, а след това и в цяла България.

Колко души участвате активно в дейността ви?

Нашето сдружение няма лидер, няма и точна бройка, която да определим. Имаме си определено място във Варна, където се събираме. Там е добре дошъл всеки патриотично настроен човек.

Какви са вашите постижения откакто се занимавате с тази патриотична дейност?

На 18.12.2012 година – организирахме и проведохме първото факелно шествие по случай 168 години от рождението на капитан Петко войвода в България.

Отзовахме се и с физически труд помогнахме на най-старото училище във Варненска област – ОУ “Христо Ботев”, село Николаевка, с което поддържаме връзка и се отзоваваме при нужда от помощ.

Стараем се да пропагандираме, като вадим ликовете на Велики български личности и ги лепим, с надеждата при вида им повече български сърца да потръпнат!

Може би най-голямата ни инициатива е Стената на Героите – портретите на Васил Левски, Христо Ботев, Капитан Петко войвода, Георги Раковски, Георги Бенковски, Баба Тонка, Райна Княгиня и други бележити българи! В перспектива плануваме и други мероприятия, целящи пробуждането на “заспалия” български национален дух.

И дори само това, че успяхме да съберем на едно място националисти с различни футболни и други пристрастия и характери, които да работят за доброто на България, без да очакват облаги за нас е добро постижение.

Много хора от цяла България свързват дейността ви именно със Стената на героите. Разкажете малко повече за тази инициатива.

 За 19 февруари спонтанно решихме да почетем Апостола чрез графит. Избрахме мястото и го осъществихме. А след това решихме да направим една цяла стена, с още бележити личности и хора, дали живота за Отечеството си!

Срещате ли подкрепа от държавните институции, общински структури и организации?

Имахме за цел да нарисуваме портретите със собствени средства, както и се случи. Помощта, която търсихме беше единствено за разрешението да рисуваме на тази стена , за което получихме пълното съдействие на Общината. Търсихме съдействие от Общината и за разрешение за шествието по случай 168 години от рождението на Капитан Петко Войвода, за което споменахме по-горе.

Трудно ли е да се развива подобна родолюбива дейност в България?

Стига българското сърце да те води, да мислиш за България и за предците си, да уважаваш това, което те са постигнали и да се стремиш да бъдеш достоен човек и син на Майка България – не, не е трудно! Достатъчно е българската кръв да те води.

Според вас българинът познава ли историята си?

За жалост в днешно време малцина се интересуват от това, какво е представлявала България в миналото, което е доста жалко. Но всъщност има доста родолюбци, които влагат душата си дори и в днешните дни, за да възнесат славата на България. А знаем, че народ, който не помни своето минало, няма и бъдеще!

Какъв е съветът ви към младите хора? Как бихте подбудили интереса им към подобни на вашите инициативи?

Нашият съвет към младите хора е да вярват в България и да се стремят да приличат поне малко на хората, които са нарисувани на тази стена, по морал и достойнство.

Поредицата ни от клипове, представящи интересни и ключови моменти от историята ни, продължава. В това видео ви запознаваме с подробностите... Виж още »

The post 5 факта за превземането на парахода „Радецки“ (видео) appeared first on Българска история.

Тематичната ни поредица от образователни клипове, посветени на значими фигури от родния летопис, продължава с видео за живота и делото... Виж още »

The post Житейският път на Христо Ботев (видео) appeared first on Българска история.